STS

От доста време насам, минавайки през квартал Стрелбище, забелязвах един детски парти клуб, носещ гръмкото име МЕНТОВ НОСОРОГ (вече се казва GARFIELD). Винаги съм се чудил на кого му е хрумнала тази брилянтна идея за заглавие, но така и не можах да разбера смисъла.

Днес, сърфирайки из нета, попаднах на класация за най-добрите стриптийз барове по Света. Е, на 5-то място е класиран SPEARMINT RHINO в Лас Вегас.

Добре, сега, що за извращение? Някак си не ми се връзват двете неща...стрийптиз бар - деца. Малко педофилска ми изглежда цялата работа... Ама айде...за кво ни е морал, важното е купон да става.

Докато летеше надолу към земята, Алекс се усмихна. Не заради друго, ами заради това, че последните си четири секунди живот щеше да изживее удволетворен. Погледна надолу и видя как асфалтът на пътя все повече се доближава. Той се отпусна, затвори очи и зачака...

Две седмици по-рано...

Тъмната стая с карирани завеси, в която се намираше и бученето на вентилатора на компютъра му действаха успокояващо...донякъде. Не можеха напълно да неутрализират това, което кипеше в душата му. А то беше една такава неприятна, зловонна смес от болка, тъга, разочарование, но най-вече гняв. Гняв, който го изпълваше до краен предел. Беше ядосан. Но на кого? Дали на себе си? Да, разбира се, как не се беше сетил досега. За всичко е виновен самият той. Той е този, който вярваше безпрекословно на думите “Обичам те”. Той е този, който вярваше, че ако се отнася добре с жените и ги дарява с любов, те ще му отвърнат със същото. Той е този, който вярваше, че щастието ще му се усмихне, че няма да има повече тъга. И след всяко разочарование си повтаряше, че ще се промени, че ще спре да вярва. И успяваше...но винаги се появяваше жена, която да прескочи стената, която беше изградил пред себе си и да го накара да вярва отново. И точно в момента, в който той се започнеше да се чувства щастлив, всичко биваше заливано с помия. Имаше чувството, че някой крои подли планове и не иска той да бъде щастлив. Сякаш целият му живот беше един драматичен спектакъл, в който той беше главен герой...сякаш беше участникът в “Шоуто на Труман”. И търсеше изхода, искаше да избяга и да си намери друго шоу, в което да участва. Това нещо не го кефеше...

Алекс видя, че Гоцето се появява онлайн в ICQ и реши да си поговори с него. Гоцето пръв му писа:

- Ооо, копеле, кво стаа?

- Ми нищо, са съм решил да се самоубивам. Като четеш това, аз вече няма да съм между живите :-D

- Хахаха...добре, значи да не го чета? J

- Недей

- Еми, добре си решил да направиш, ама що?

- Ми, копеле, щото всички са тъпи и мноо ме дразнат, най-вече жените. Решил съм да го направя в знак на простест, щото само ме преебават и не ща да страдам повече J

- Ааа, ясно...еми, аз ще те подкрепя в протеста. Ама, копеле, ти ако се самоубиеш после някво няма да можеш да ядеш, да ебеш....все такива хубави неща.

Освен това, то няма смисъл. Треа се самоубиеш с максимален демидж. Що по-добре не вземеш да убиеш първо тия, които са те преебали?

- Ми, щото така ще отида в Ада J

- Е, копеле, ти и ако се самоубиеш, ше отидеш в Ада...то е някво грешно да си отнемаш живота

- Ммм...да, прав си. Трябва да измисля дръуг начин.
Мога, примерно, да се подхлъзна “случайно” на динена кора, докато ходя по перона на гарата, точно когато идва влакът.

- Хахахаха...тва е идея ;)

- Еми да...или просто някой да ме убие...Дааааа, разбира сееее

- Какво?

Алекс не отговори в следващите 5 минути. Беше му дошла страхотна идея и вече се беша заел да крои план за осъществаването й.

- Айде, ще ти пиша по-късно

- ОК

- Чал

- Бай

Беше замислил нещо много коварно. Имаше чувството, че му поникват рогца и опашка с остър връх. Ако станеше, щеше да е перфектният план! Щеше да отмъсти на всички, щеше да е удовлетворен самият той. А и щеше да се свърши с мизерното му съществуване по един много елегантен начин.

Първото нещо, което трябваше да направи, е да направи списък с всички жени, с които е имал някаква връзка. След десетина минути беше готов...една страница, формат А4 се запълни перфектно. Точно 32 имена. Сега от тях трябваше да извади тези, които го бяха разочаровали. Останаха 12. Раздели ги в две колонки. В едната бяха тези, с които нещата просто не се бяха получили по една или друга причина...разбира се, не по негова вина. В другата беше неговата целева група. Тези, които го бяха подвели, тези, които го бяха накарали да страда много, тези, които се бяха подиграли с чувствата му. Които му казваха “Обичам те”, а на следващия ден изчезваха и повече не му се обаждаха. Образно казано...важен е смисълът. А той оставаше сам в тъмнината облян в сълзи...и сополи.

Кръсти колоните “Ненавиждам” и “Мразя”. Зачуди се дали да махне тези от “Ненавиждам”, обаче, реши да ги остави засега и ако му потрябват, да се заеме с тях.

Сега оставаше най-важната част. Трябваше да издири всяка една и да събере всички на определена дата, на определено място с целта “да им каже нещо изключително важно”. Кое обаче да бъде мястото? Трябваше му подходящ терен...Да, разбира се. Обади се на Павката и уреди въпроса. Сега вече можеше да се заеме със същинската част. Избра дата 9-ти май, след две седмици...някак си “Ден победы” имаше особена връзка с неговия план. Стана му ведро на душата. Възбуди се. Пусна си порно.

9-ти май 2008 г., петък, 20:00 часа.

Къщата на Павката се намира в кв. Драгалевци. Имаше огромна тераса, чийто излаз е на едни 30-метрови отвесни скали, а под тях минава пътят за лифта. Алекс беше в еуфория. Времето беше тихо и топло. От дванадесетте жени, на които се обади, бяха дошли 8. В крайна сметка се възползва и от колоната “Ненавиждам”, тъй като тези от “Мразя” му бяха недостатъчно. Но все пак от нея, всички бяха дошли, което го радваше още повече. Реши, че няма да чака повече, трябва да пристъпи към действие. Теренът беше свободен. Беше казал на Павката да се разкара, защото има да всърши много важна работа и да не се прибира до 23:00. Не, че самият Павел си седеше много много в къщи, но все пак Алекс се чувстваше длъжен да се подсигури.

Момичетата бяха много неспокойни, шушукаха си нервно. Две от тях (една от “Ненавиждам” и една от “Мразя”) бяха дошли с децата си. А една от “Мразя” беше довела приятеля си...явно я беше страх. Всички стояха строени на терасата, гледайки към Алекс, който се беше подпрял на парапета и беше скръстил ръцете си.

- И така, започна той, сигурно се чудите защо ви събрах всички тук.

- Дааа, чу се хоров отговор.

- Шъъът...това не беше въпрос. Вие говорихте достатъчно. Сега е мой ред.

Алекс нарочно искаше да ги ядоса и предизвика, за да може по-лесно да се случи това, което той искаше да се случи.

- Тук съм ви събрал всички...е, почти всички, които са ми донесли тъга, болка и разочарование. Вие сте тези, които ме накараха да спра да вярвам, че любовта съществува. Вие сте тези, за които бях готов на всичко и ви го показвах и доказвах. Но какво получих в замяна? Подигравка. Пренебрежение. Използване. Аз не исках много от вас. Исках просто да бъда щастлив с вас и вие да бъдете щастливи с мен. Имах много любов, която исках да споделя с вас, но вие я отхвърлихте. Винаги съм се отнасял добре с вас. Винаги съм се съобразявал с вашите желания, винаги съм в иподкрепял. А какво направихте вие? Тръгнахте си без причина. Без обяснение, без сбогуване. Оставихте ме сам да си отговарям на въпросите и да се измъчвам, чудейки се къде съм сбъркал. Е, мили дами. До отговор достигнах. И той е, че сбърках като си мислех, че заслужавате да получите от мен всичко това, което току що описах. Но причината, заради която ви събрах тук не е да ви кажа всичко това. Друга е. Далеч по-сериозна. Това беше просто обобщение, с което аз искам да изразя своя протест срещу вашата нерешителност, вашата подлост и безочие, срещу това как никога не знаете какво искате, винаги имает нещо за изясняване, винаги ви трябва “време, за да осмислите чувствата си”. И срещу това, че си мислите, че обяснението “Еми такава съм си” обяснява всичко.

Алекс няблюдаваше момичетата. Повечето от тях бяха стъписани. Някои – отегчени, а някои му се усмихваха нагло. Децата си играеха като си подхвърляха една шишарка, паднала от близкия бор. Особено впечателение му направи приятелят на момичето от "Мразя", който тя беше довела със себе си. Усещаше съпричастност в погледа му. “Явно има понятие за какво говоря...щом е с нея”. Алекс се засмя вътрешно. В този миг видя как едно от момичетата от “Мразя” се затича към него, разплакана, и го прегърна с думите “Боже, колко си прав, никога досега не бях осъзнала постъпката си. Прости ми, нека да бъдем заедно и щастливи. Чак сега разбирам каква голяма грешка съм направила”. Алекс я изгледа с отвращение и я избута настрана.

- Точно ти най-малко имаш право да ми казваш тези думи. Всичко е минало. Разберете го всички. Пак ви казвам, не съм ви събрал тук, с надеждата някоя от вас да се разчувства и да ми иска прошка.
И така. След това досадно отклонение, бих искал да продължа. Както се досещате, с всички от вас аз съм имал връзка. С коя повече, с коя по-малко. С някои сме правили секс. С някои е бил хубав, с някои – не чак толкова. С някои съм го правил и без предпазни средства, което е основната причина да съм тук. Но по един или друг начин аз съм имал сериозен физически контакт с всяка една от вас. И...

Той направи пауза. По израженията им видя, че почват да се усещат накъде бие. Беше доволен. Идеята да ги излъже, че има СПИН, беше зашеметяваща. Сърцето му биеше лудо от вълнение.

- ...наскоро си правих излседвания. Оказва се, че...имам СПИН още от десетгодишна възраст (тайно се надяваше нито една от тях да заподозре, че лъже и поне една да реагира по начина, по който той очакваше).

Беше готов за това и по тази причина се обърна с лице към парапета, подпря се на него и погледна надолу. Чудесно. Чуваше как момичетата се оживляват и зачака удара. Но ударът не дойде от нито едно от момичетата.

Алекс чу вик от лявата си страна...мъжки вик, който го накара да извърне глава. Викът гласеше “Ах ти, копеле мръсно”. Беше приятелят на девойката от “Мразя”, който се затича към него и го блъсна с две ръце. Алекс изхвърча от терасата, чувайки ужасените викове на всикчи момичета. Е...по един или друг начин, беше постигнал целта си. Беше си отмъстил по коварен начин. И най-важното – не беше съгрешил и нямаше да отиде в Ада.

Докато летеше надолу към земята, Алекс се усмихна. Не заради друго, ами заради това, че последните си четири секунди живот щеше да изживее удволетворен. Погледна надолу и видя как асфалтът на пътя все повече се доближава. Той се отпусна, затвори очи и зачака...

“Мъжете не говорят за чувства...” ми каза веднъж Маги.

И аз така – не говоря за чувства, а чувствата, които ме изпълват сами
говорят за себе си...чрез мен. Говорят за това как желая, как копнея, как изгарям...как обичам.

И ето сега, седя, отпивам от бирата, гледам луната, планината, прозореца на най-добрия ми приятел в отсрещния блок, в който се вижда как той си опрвя багажа, за да замине за Германия, където живее и няма да го видя поне половин година. И не мога да се отърва от усещането за празнота, което ме е обгърнало.

Думите на Маги още звучаха в главата ми. Не тези за чувствата – те са от преди това. Не мога да си представя, че само след пет дни тя ще си замине и, цитирам: “може никога повече да не ме видиш”. Точно това нямах нужда да чувам в този момент. И без това вчера се бяхме скарали и бях потиснат, а сега и това.

А всичко е толкова хубаво, толкова красиво, толкова страстно и истинско, но същевременно толкова болезнено. Но това е животът – изчаква момента, в който се чувстваш най-щастлив и ти го натриса четвъртит. С извинение за грубия израз, ама по-подходящ не ми идва наум. В такива моменти се ядосвам най-вече на себе си, че не съм се научил да подтискам чувствата си и да сдържам емоциите си. Как го правят хората, мамка му? Не разбирам как може някой да ти казва колко е луд по теб, колко много те обича, как се чувства на седмото небе, когато е с теб, как би дал живота си, ако може последната си вечер да прекара с теб, а ти да го гледаш безизразно и да се подсмихнеш тъпо. Да не се трогнеш и дори, когато видиш сълзи да потичат от очите му, а да му кажеш: “Мъжете нали не плачат?” Тъпо клише!

Май всички живеем в едно голямо клише и полудяваме от страх, когато ни се отдаде възможност да направим нещо различно, да опитаме нещо ново, да изживеем нещо красиво. Вярно, имахме само 20 дена на разположение да бъдем заедно. Аз го знам. Знам, че не биваше да се влюбвам, но съм си такъв.

А сега и двамата сме в едно никакво емоционално положение – и двамата сме луди един по друг, и двамата изгаряме от копнеж да се прегърнем и целунем, но никой не си го признава. Защо ли? Никой не печели от това. Но за съжаление, никой не печели и от обратното. Ужасно болезнено е да не можеш да кажеш на любимия, че животът ти без него е празен, че нищо няма да е същото без него, че той е слънцето, което ти дава сили да съществуваш, че искаш да го прегърнеш и да останете така завинаги. Но още по-болезнено е, че не можеш и да изпълниш всичко това, защото той е на хиляди километри разстояние от теб.

Взирах се в GSM-а си, както малко циганче се взира в отрупана маса през витрината на луксозен ресторант. Направо не можех да повярвам. Имах чувството, че това не е реално. Огледах се наоколо...Седящият до мене мъж продължаваше да си чопли в носа, сякаш се опитваше да намери някакво голямо и скъпоценно съкровище. И намери...голямо беше, но не съвсем съкровище, още по-малко скъпоценно. Това за мен беше достатъчно доказателство, че не сънувам, а се намирам в маршрутката в дълго задръстване на път за вкъщи.

Беше минала цяла година откакто ТЯ за последен път беше проявила някакъв интерес към моята личност и съществуване. Аз се бях примирил. Чувствата бяха избледнели. Тъгата беше изчезнала...или поне така си мислех. Така си мислех, докато в кутията с входящите съобщения не видях Нейното име. За точно един...или може би два мига, всички спомени изплуваха в ясното ми съзнание.

Беше ме страх да погледна какво пише вътре. Дори за един момент помислих, че е по-добре изобщо да не го правя. Чувствах се по-добре, когато не знаех нищо за Нея. Сега изведнъж бях толкова раздвоен , че се чувствах нестабилен, плах, уязвим, смачкан.

Натиснах копчето и с премрежен поглед погледнах текста вътре: “Здравей, как си?” “Нищо страшно дотук” – помислих си. Да видими по-надолу...”Сега съм на работа, обади ми се довечера към 00:00, ако не си заспал на тел..........”. Изпаднах в шок. Имах нужда от въздух, много въздух. “Боже Господи”, помислих си, “Че кой ще спи след такова разтърсване?” Слязох от маршрутката с намерението да извървя последните стотина метра пеша. За миг се огледах, за да се ориентирам къде точно се намирам, запалих цигара и тръгнах по улицата, която реших, че ще ме отведе вкъщи. Прибрах се. Вече се чувстах доста по-добре. Първоначалното стъписване бе отстъпило мястото си на дори лека еуфория.

Вечерта мина като всяка друга, никой вкъщи не усети моето напрежение, макар да имах чувството, че то витае навсякъде около мен. Даже си го представях като ято мухи винарки, кръжащи около главата на стар алкохолик.

Мина 22:00. Мина 23:00. Последните 15 минути, оставащи до уречения час, аз отброявах заедно със секундарника на стенния часовник. Искаше ми се времето да спре. Никога да не става 00:00. Мразя този час! Но засъжаление часовникът не спираше. Не спираше да бие лудо и сърцето ми. Ако не беше скрито дълбоко в гръдния ми кош, отдавна да е изхвърчало.

Последните 30 секунди спрях да дишам. Чувах кръвта си да пулсира в ушите ми.

Вдихнах слушалката и с треперещи пръсти набрах номера. Даде свободно. Един, два пъти иззвъня, преди да вдигне някой от другата страна. Затворих очи. Беше Тя. Като чух гласа Й гърлото ми се сви. Не можах да издам и звук. След като повика два пъти, Тя спря. Миг на пълно затишие. В следващата секунда чух дъха й в слушалката.

Уплаших се. Затворих. Сигурен бях, че ме позна. Дали тя ще реагира? Дали ще трябва да чакам още една година? Дали и тогава ще събера смелост да кажа поне едно “Здравей” ? Дали! И сигурно още дълго време щях да си задавам тези въпроси, ако не бях чул сигнала на GSM-а. SMS! Вече доста по-спокоен го отворих почти без колебание. “Утре ще ти се обадя. Надявам се, че тогава ще си по-спокоен и ще можем да си поговорим. Лека нощ!” Да! Вече съм, защото знам, че тя няма да го направи