STS

Мъжете и чувствата

2008-02-16T14:36:00.000+02:00

“Мъжете не говорят за чувства...” ми каза веднъж Маги.

И аз така – не говоря за чувства, а чувствата, които ме изпълват сами
говорят за себе си...чрез мен. Говорят за това как желая, как копнея, как изгарям...как обичам.

И ето сега, седя, отпивам от бирата, гледам луната, планината, прозореца на най-добрия ми приятел в отсрещния блок, в който се вижда как той си опрвя багажа, за да замине за Германия, където живее и няма да го видя поне половин година. И не мога да се отърва от усещането за празнота, което ме е обгърнало.

Думите на Маги още звучаха в главата ми. Не тези за чувствата – те са от преди това. Не мога да си представя, че само след пет дни тя ще си замине и, цитирам: “може никога повече да не ме видиш”. Точно това нямах нужда да чувам в този момент. И без това вчера се бяхме скарали и бях потиснат, а сега и това.

А всичко е толкова хубаво, толкова красиво, толкова страстно и истинско, но същевременно толкова болезнено. Но това е животът – изчаква момента, в който се чувстваш най-щастлив и ти го натриса четвъртит. С извинение за грубия израз, ама по-подходящ не ми идва наум. В такива моменти се ядосвам най-вече на себе си, че не съм се научил да подтискам чувствата си и да сдържам емоциите си. Как го правят хората, мамка му? Не разбирам как може някой да ти казва колко е луд по теб, колко много те обича, как се чувства на седмото небе, когато е с теб, как би дал живота си, ако може последната си вечер да прекара с теб, а ти да го гледаш безизразно и да се подсмихнеш тъпо. Да не се трогнеш и дори, когато видиш сълзи да потичат от очите му, а да му кажеш: “Мъжете нали не плачат?” Тъпо клише!

Май всички живеем в едно голямо клише и полудяваме от страх, когато ни се отдаде възможност да направим нещо различно, да опитаме нещо ново, да изживеем нещо красиво. Вярно, имахме само 20 дена на разположение да бъдем заедно. Аз го знам. Знам, че не биваше да се влюбвам, но съм си такъв.

А сега и двамата сме в едно никакво емоционално положение – и двамата сме луди един по друг, и двамата изгаряме от копнеж да се прегърнем и целунем, но никой не си го признава. Защо ли? Никой не печели от това. Но за съжаление, никой не печели и от обратното. Ужасно болезнено е да не можеш да кажеш на любимия, че животът ти без него е празен, че нищо няма да е същото без него, че той е слънцето, което ти дава сили да съществуваш, че искаш да го прегърнеш и да останете така завинаги. Но още по-болезнено е, че не можеш и да изпълниш всичко това, защото той е на хиляди километри разстояние от теб.

Но поне споменът за едно хубаво лято остава. Остава и мечтата за още по-хубави.
За надежда не говоря...надеждата е нещо, което създава у теб илюзии и накрая пак си оставаш нещастен. Виж, мечтите са нещо хубаво.

Една година по-късно

2008-02-16T14:34:00.001+02:00

Взирах се в GSM-а си, както малко циганче се взира в отрупана маса през витрината на луксозен ресторант. Направо не можех да повярвам. Имах чувството, че това не е реално. Огледах се наоколо...Седящият до мене мъж продължаваше да си чопли в носа, сякаш се опитваше да намери някакво голямо и скъпоценно съкровище. И намери...голямо беше, но не съвсем съкровище, още по-малко скъпоценно. Това за мен беше достатъчно доказателство, че не сънувам, а се намирам в маршрутката в дълго задръстване на път за вкъщи.

Беше минала цяла година откакто тя за последен път беше проявила някакъв интерес към моята личност и съществуване. Аз се бях примирил. Чувствата бяха избледнели. Тъгата беше изчезнала...или поне така си мислех. Така си мислех, докато в кутията с входящите съобщения не видях нейното име. За точно един...или може би два мига, всички спомени изплуваха в ясното ми съзнание.

Беше ме страх да погледна какво пише вътре. Дори за един момент помислих, че е по-добре изобщо да не го правя. Чувствах се по-добре, когато не знаех нищо за нея. Сега изведнъж бях толкова раздвоен , че се чувствах нестабилен, плах, уязвим, смачкан.

Натиснах копчето и с премрежен поглед погледнах текста вътре: “Здравей, как си?” “Нищо страшно дотук” – помислих си. Да видими по-надолу...”Сега съм на работа, обади ми се довечера към 00:00, ако не си заспал на тел..........”. Изпаднах в шок. Имах нужда от въздух, много въздух. “Боже Господи”, помислих си, “Че кой ще спи след такова разтърсване?” Слязох от маршрутката с намерението да извървя последните стотина метра пеша. За миг се огледах, за да се ориентирам къде точно се намирам, запалих цигара и тръгнах по улицата, която реших, че ще ме отведе вкъщи. Прибрах се. Вече се чувстах доста по-добре. Първоначалното стъписване бе отстъпило мястото си на дори лека еуфория.

Вечерта мина като всяка друга, никой вкъщи не усети моето напрежение, макар да имах чувството, че то витае навсякъде около мен. Даже си го представях като ято мухи винарки, кръжащи около главата на стар алкохолик.

Мина 22:00. Мина 23:00. Последните 15 минути, оставащи до уречения час, аз отброявах заедно със секундарника на стенния часовник. Искаше ми се времето да спре. Никога да не става 00:00. Мразя този час! Но за съжаление часовникът не спираше. Не спираше да бие лудо и сърцето ми. Ако не беше скрито дълбоко в гръдния ми кош, отдавна да е изхвърчало.

Последните 30 секунди спрях да дишам. Чувах кръвта си да пулсира в ушите ми.

Вдихнах слушалката и с треперещи пръсти набрах номера. Даде свободно. Един, два пъти иззвъня, преди да вдигне някой от другата страна. Затворих очи. Беше тя. Като чух гласа Й гърлото ми се сви. Не можах да издам и звук. След като повика два пъти, тя спря. Миг на пълно затишие. В следващата секунда чух дъха й в слушалката.

Уплаших се. Затворих. Сигурен бях, че ме позна. Дали тя ще реагира? Дали ще трябва да чакам още една година? Дали и тогава ще събера смелост да кажа поне едно “Здравей” ? Дали! И сигурно още дълго време щях да си задавам тези въпроси, ако не бях чул сигнала на GSM-а. SMS! Вече доста по-спокоен го отворих почти без колебание. “Утре ще ти се обадя. Надявам се, че тогава ще си по-спокоен и ще можем да си поговорим. Лека нощ!” Да! Вече съм, защото знам, че тя няма да го направи